Имало един творец, с тъжен поглед блед с дълга сребърна брада и прошарена коса та той от самота, седял си в стола стар негов най добър другар, сътворен със жар. Пушел си лулата крива и си мислел за това как на малките деца, да каже с дума, две как открил сред хаоса на този свят, една жена една надежда, тъй свята и мила, навярно добра. Като едно цвете омайно красиво, можеща дори от нищото да сътвори, един мъж, старец ненужен и грохнал, треперещ от страх, безмълвен пазител. Протягам ръка, докосвам жената очите се пълнят , не вярват това че щастие има, без капка лъжа и сякаш се ражда едно ново начало във мойто сърце отдавна заспало. май 2005г.

Не минава дори ден без да плача за теб раздялата адски боли и удря както палача. Не искам по теб да линея да слушам хорски лъжи в жаравата бавно да тлея сърце да обливам в сълзи. Нека задгърбим проблеми и тръгнем смело напред нашите чувства големи нека огреят навред. Да хванем свойте ръце и смело потърсим надежда с усмивка на свойто лице към любовта тя ни повежда. Очите ти кристално бистри като вода след пролетен дъждец косите ти искрят лъчисти развети от прохладен ветрец. Бих искал отново до теб да седна, нежно ръка към тебе да протегна, но не мога, ти ме пренебрегна и душата ми е дълбоко накърнена. май 2005г.