Опитвам се да събера мислите си, а те сякаш се изплъзват и подсъзнателно не искат да останат в покой. Обладан от една незначителна идилия във времето на преоткриване на добродетели, аз осъзнавам непотребноста си. Съществуването само по себе си не е самоцел. Живота такъв какъвто трябва да бъде. Нима има норми и критерии за това. Нима можеш да наречеш себе си праведен, честен, самоотвержен.Не, едно голямо отрицание, една болка в мислите ми в тялото ми. Огорчен от всичко което става наоколо, от хората, от тяхното държание, от мерзостта. Погубваме жизненоста си имайки предвид отредената ни роля и все повече се опитваме да се изплъзнем. Завесите са вдигнати театъра започва своето представление и всеки е длъжен да сложи маската си. Един на палячо, друг на палач но всеки със своето неизменно тленно присъствие. Една душа сътворена да бъде винаги победител. И като се замислим за безценното си съществуване в което не правим нищо друго освен да се обичаме. Една любов към всичко, една неизменна потребност от разбиране на душевните терзания. Но защо ли ги има. Защо не може да не нараняват душата ни, а тя всъщност какво е. Дишането, движението на ставите или мисълта. Въпроси без отговор, въпроси които остават в историята и ние не сме способни да дадем конкретен отговор на тях. Вече не знаем кое е истина и кое лъжа, кое ни отчуждава един от друг, кое ни разделя. Една невидима тънка линия в безграничното време и пространство. В ляво добрите, в дясно не толкова и осмисляйки пропорциите стоящи на една Земя с кръгла форма ние се доближаваме един до друг. Сливаме се и претърпяваме катарзис. Една смесица от безчовечие, цинизъм, злоупотреби и мерзавство. Но така е устроен начинът ни на живот, в рамки от които не трябва да излизаме ограничени във всичко. свят сътворен в полза на някого, извличайки потребни неща и в отговор и задоволство навярно подхвърляйки трохички, храни душевното ни равновесие. Мисли, мисли и след това покой. Създадени несъвършенно, толкоз крехки, празни. Силата да променим нещата било то невъзможни на глед, е поредица от едно разкаяние. И с този трепет разбираме, че бързането не би било впечатлило никого. Оставаме си същите, самодоволни, вглъбени в себе си. Като едни птичета събрали се на пир от изхвърлени трохи. Макар способноста да разсъждаваме ни прави самоуверени в действията си. Но кой може да каже кое е добро и кое не. Закони създадени от хора, срещу хората. Бунт за оцеляване в условия на агония. Малък полъх от това което трябва да се случи, пренебрегвайки основното. Всъщност действията ни не са основани на мисълта. Ние се движим, дишаме, говорим без да се замисляме. Правим повратни неща едва когато заспим. И там в сънищата си се пренастройваме. Там се открояваме като зрели индивиди, без покварата от реалния свят. Блаженни да са тези, които имат предимството да се пренасят в нереалния, но може би по действителен свят. Там където времето е без значение и омаята на разкоша не блазни никому. Там искам да бъда и аз. Пожелавам го всекиму.
юни 2005 г.